Душата, станала чист дух, не губи своята индивидуалност, а я завършва, защото намира първообраза си в Бога. Тя си спомня всички свои ми нали съществования, които за нея са стъпалата към върха, откъдето обглежда вселената. В това състояние човек е полубог, твърди Питагор, защото цялото му същество отразява неизразимата светлина, с която Бог изпълва безкрайността. За него да знае означава да може; да обича означава да сътворява; да съществува означава да отразява истината и красотата. Окончателен ли е този предел? Духовната вечност се измерва с други мерки, които нямат нищо общо с нашето време, но тя също има своите етапи и цикли. Те не могат да бъдат схванати от човешкото съзнание. Но законът за прогресивните аналогии във възходящите царства на природата ни позволява да твърдим, че достигнал това възвишено състояние, духът вече не може да се връща назад и че ако видимите светове се променят и изчезват, то невидимият свят, който е източник и създател на духа, част от който е и божествената Психея, е безсмъртен. С тези лъчезарни прозрения Питагор завършва историята на божествената Психея. Последната дума отлита, но смисълът на неизразимата истина остава в неподвижния въздух на подземието. Всеки от ученици те му мисли, че е завършил своя животински сън и се пробужда във великия покой, в океана на единствения и безпределен живот. Светилниците тихо огряват статуята на Персефона, небесната жътварка, и отново възкресяват разказа за нея сред свещените стенописи на светилището. Понякога фигурата и лицето на някоя от жриците приема образа на видението в неговата неописуема красота. Тогава учениците, обхвана ти от религиозен трепет, я гледат мълчаливо. Но учителят с бавни движения на ръцете връща на земята вдьхновената ясновидка. Постепенно нейните черти се отпускат, тя изпада в дълбока летаргия, а после се събужда смутена, опечалена и изтощена от полета си. Тогава всички излизат от подземието и отново се изкачват в градините на Церера в прохладното зазоряване, когато бледа ивица се появява между морето и звездното небе.